В далечната 2000 година, когато нямаше още катаклизми и клизми, имах командировка в САЩ.
София-Лондон Gatwick-Dallas-Albuquerque.
Как стигнах до Лондон не помня, че беше много рано и още спях.
Минах през централната зала, където имаше цигарен пушек, но реших, че ще си пуша на терминала.
НЪЦ! На терминала не се пуши, а обратен път няма.
И така, идва английският самолет и аз се качвам.
Англичаните аз не ги обичам, но професионализма и коректността им отчитам.
Командирът на самолета направи някакво обръщение към пътниците на някакъв нарочен диалект, в смисъл който не ме разбира да го духа.

Тръгваме. В салона имаше няколко красиви англичанки-стюардеси, които постоянно ме насилваха с портокалов сок. Понякога седяха и подремваха, когато нямаше будни пасажери.
По това време още имаше табелки за пушене, но никой не пушеше. Бях готов като акула да уловя 1 молекула цигарен дим и да запаля.

Имаше дисплеи, на които се изображаваше полетът. И ето, приближаваме Далас, аз очаквам самолетът  постепенно да загуби скорост и да се снижава - не.

Изведнъж той пада като камък от 10000 м и каца на пистата.

Друго, което ме впечатлява е прословутият руски "афганский заход".
https://ok.ru/video/254854566393

Но да продължа за впечатленията от САЩ. В Далас вече 19 часа не бях пушил и отивайки на нужния терминал вече отвън, на входа питам вътре пуши ли се? Не. ОК, тогава оставам отвън. И изпуших отвън няколко цигари. Обаче, когато пак влязох, усмихнатите негри бяха по-строги и ми взеха натривка за наркотици.

Влизам в залата на терминала, давам там каквото се дава на бара за регистрация, а служителката ме връща и казва, моля почакайте. Аз сядам на пейката за чакане и вече почти спя, защото съм пътувал 20 часа, а и този time lag. 

След малко служителката ме вика и ми дава бордна карта, при това за бизнес клас, а разликата е такава, че в нормалния клас не ти дават нищо, а в бизнес клас ти дават всичко.
Аз все пак не съм бизнесмен, а обикновен командирован и не вярвам който ме е командировал да се е изръсил за моя статус на пътешественик.
Тогава за бюджетни авиолинии като Виц и Райън никой не беше и чувал. Където за нещо по-голямо от чантичка трябва да си доплащаш, а за някакъв комфорт можеш в най-добрия случай безплатно да си мечтаеш.
Е, добре. Сядам аз до прозореца, както обичам, до мен сяда един младеж. 
Не знам дали не бяха заподозрели в мен някакъв терорист, а този младеж не ми беше лепнат като страж. Той беше някакъв такъв официален, мускулест и сериозен.
Първата работа беше да дойде стюардесата и да ми поиска сакото. Казвам "нема нужда" - не така е прието. Взе ми го и на някаква закачалка го прибра в някакъв гардероб. Ми нямах по мен ни бонби ни пищови, а и адски ми се спеше.
После започна друго шоу. Стюардесата постоянно обикаля с напитки и мезета. Този младеж до мен на всеки тегел я спира и щедро ми слага на масичката пред мен, а и на себе си. А ми се спиии, не ми се мисли за храни и напитки.

Както и да е. За разлика от британския си колега, американецът завърши полета с цяла серия виражи и обиколки, сякаш целта му е да развлича пътниците. Няма лошо.

Там е много красиво, в покрайнините на Albuquerque е планината Sandia, което, както разбрах значи диня, и то е, защото тя изгляжда като резен диня. На мен тя ми напомни Витоша край софия.
Ще отбележа, че моята командировка беше в Националната лаборатория Sandia, за която тук мога само да кажа sapienti sat.